za tezi kotio govoriat bulgarski

[vitalic sprinceana]

tova e edna stranica za bulgarskata kultura, politika, literatura...abe, za bulgariq e...za nqkoi vtora rodina

Приказка за стълбата



Посветено на всички, които ще кажат:
"Това не се отнася до мене!"




- Кой си ти? - попита го Дяволът...

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата - висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...

Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.

- Вие мразите ония горе? - попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.

- О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!

Дяволът се усмихна:

- Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.

- Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.

Дяволът пак се усмихна:

- О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!

- Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...

- Ти пак ще чуваш! - успокои го Дяволът и му стори път. - Мини!

Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:

- Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!

Момъкът спря и се вслуша:

- Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... - И той пак се затече.

Дяволът пак го спря:

- За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!

Момъкът отчаяно махна ръка.

- Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!

Дяволът:

- Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!

Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:

- Виж голите им кървави меса.

- Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!

През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!

- Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...

- Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.

Момъкът махна ръка:

- Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!

Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:

- Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си - тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.

Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:

- Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.

- Напротив - най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.

Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:

- Да бъде! Вземи ги!

...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.

- Кой си ти? - дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.

- Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!





Христо Смирненски
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=50&WorkID=685&Level=1

[vitalic sprinceana]

Умберто Еко изнесе лекция в София
Световноизвестният писател, философ и учен дойде у нас за международна конференция
28.11.2004
Световноизвестният писател, философ и учен Умберто Еко изнесе лекция в София при откриването на конференцията "Умберто Еко - знаци, репрезентации, интерпретации - европейската културна идентичност", която се провежда този уикенд в хотел "Шератън".
Сред гостите на форума бяха посланиците на Италия и Франция Джан Батиста Кампаньола и Ив Сен-Жур, а сред участниците: Ивайло Знеполски, Валери Стефанов, Цочо Бояджиев, Георги Каприев, Димитрий Гинев, Димитър Зашев, информира БН�* (BNR.bg).

За форума в България пристигнаха Жан-Марк Фери, който е автор на книга, обявена за най-доброто издание, посветено на европейската държава и гражданство, главният редактор на списание "Критик" Филип �*оже, ученият Франсоа �*астие, известен с левите си убеждения, вицепрезидентът на Световната семиотична организация Вилфриц Ньот.

В лекцията си Еко говори за "Понятието за границите на европейската култура", обяснява БН�*.

"�*оден съм в Европа, чувствам се европеец и естествено че тази идентичност е повлияла на моята работа. Сега се занимавам с ползата от това до каква степен моята мисъл е наистина европейска, а не азиатска или австралийска", каза той.

Според него границата е основната идея на латинския свят и на тази европейска култура, която е произлязла от падането на римската империя.

По думите му да обясниш света с причини, значи да изготвиш еднопосочна верига на едно движение, което върви от Алфа към Омега и никога не можеш да накараш да върви от Омега към Алфа.

В доклада си, който продължи близо час и засегна историята на човечеството от древността до наши дни, Еко често споменаваше Ницше, Фройд, Питагор, Аристотел.

"Продължението на тази лекция ще запазя за след 30 години, когато Ивайло (Знеполски, организаторът на форума - бел.ред.) отново ще организира семинар, за да отбележи моята 100-годишнина", бяха последните думи на госта, аплодирани дълго от присъстващите в залата над 400 души.

72-годишният Еко (TheModernWorld.com/Eco) чете лекции за науката за знаците - семиотиката - още от 60-те години, а есеистичната му книга "Отворената творба" се превръща в манифест на цяло поколение интелектуалци, припомня Би Ти Ви (bTV.bg.bg).

Световна известност обаче му носят не философските трудове, а романите му ("Името на розата", "Махалото на Фуко", "Островът от предишния ден", "Баудолино", издадени у нас от "Бард").

В тях средновековната мистериозност неусетно преминава в съвременен криминален трилър, чиито обрати увличат милиони читатели.

Като философ Еко смята, че търсенето на обяснение на света с отделни причини води към еднопосочно мислене.

Според него предимството на Европа е тъкмо в нейната многоликост и многоезичност.

"Моята мечта е маса, на която едни да говорим на италиански, други на български, трети на френски и да можем да се разбираме", сподели Еко в интервю пред Би Ти Ви.

Бъдещето на европейското обединение той вижда в намаляването на политическата тежест на големите национални държави за сметка на създаването на широка мрежа от свързани помежду си градове.


http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=663108

[vitalic sprinceana]

Да не сакрализираме прехода
От началото на българския преход измина десетилетие и половина и е нормално този отрязък от българската история да предизвиква нарастващ интерес - дошло е времето за осмисляне. Признавам обаче, че това внимание ми изглежда малко прекалено, макар и лесно за обяснение, защото интересът за пореден път е предизвикан от политиката - не толкова отминалата, колкото бъдещата, сиреч обърната към следващата изборна година. Но тъй като днешната политика е утрешна история (макар и само в опростения й политически вариант), чувствам се длъжна и аз да дам своята дан в обсъждането на българския преход.
Предизвикана съм от липсата на историческата гледна точка в дискусията. Но най не ми харесва опитът да се сакрализира настоящият български преход, да се превръща той в изключителен, съдбовен, екзистенциален акт за българската нация като европейски културен продукт, да се оценява като същностен успех или неуспех за всеки и всичко в България. Аз виждам нещата доста по-прозаично, вярна на подхода, наричан някога от философите "пълзящо-емпиричен" (като историчка, сиреч с професионална деформация (зло)паметност, ще припомня, че това определение за историците датира от времето, когато бяхме в общ Философско-исторически факултет в Софийския университет).
Първата ми "пълзящо-емпирична" забележка е, че историята е процес, в който хората и обществото се променят, а характерът на тези промени ни кара да наричаме развитието еволюционно или революционно, като в годините на прехода революционният път беше отречен като лош и заменен с други понятия, едно от които беше и преходът. С което съвсем не искам да кажа, че всяка революция е преход или обратното - говоря само за промените, осъществени в България през последните две десетилетия, които измениха напълно икономическите, политическите, социалните и културните условия за живот на българите.
Втората ми "пълзящо-емпирична" забележка е, че сегашният български преход съвсем не е уникален и несрещан в модерната българска история. Напротив, първият преход или преминаване от едно състояние на обществото към друго, е осъществен при трансформацията на българските земи от провинции на Османската империя в национална европейска държава. Подобен преход можем да открием и в периода след националните катастрофи, изживени от България през войните от 1912-1918 г. - тогава страната се опитва да се приспособи към съвременната епоха на масови партии и движения и на социално експериментаторство, което в нашия случай добива специфичния облик на опита да се изгради аграристична държава (съсловната теория на Александър Стамболийски е несъмнено аграристична). Ако има нещо уникално в съвременната българска история, то е именно управлението на Стамболийски, тъй като аграристични (не просто земеделски или аграрни) партии в Европа има много, но нито една от тях, дори и когато участва в управлението, както е в Чехословакия или Полша, не се опитва да реализира аграристичната теория. Прави го единствено БЗНС, колкото да докаже утопичността на подобен модел в условията на индустриално общество.
Следващият ясно различим преход е свързан с преврата от 19 май 1934 г. Тогава вярващите в "управлението на елита" звенари искат да трансформират изостанала икономически и разкъсвана от партизански партийно-политически борби България в организирана и целенасочена държава. Образец за тях са вече създадените италианска фашистка и германска националсоциалистическа държава, но не със своя репресивен модел, а с импулса за ускорено развитие. Този преход само започва, защото е прекъснат от надигащото се европейско и световно противопоставяне, завършило със следващата голяма промяна в българската история - преходът към социализъм, каквото и да разбираме под това твърде широко и общо понятие.
Ако наистина искаме да оценим как се справяме с днешните предизвикателства на прехода (а не просто да вярваме в своята уникалност), най-добре е да сравним сегашните си усилия с нещо вече бивало, например с предходния преход. Защото следвоенният преход от недемократичен (със засилен през войната репресивен характер) и недоразвит капитализъм към недемократичен и недоразвит социализъм от съветски тип в най-голяма степен отговаря на днешния ни преход, макар че се движим в обратната посока. Всъщност тогава българското общество по геополитически причини попада в съветската "сфера на влияние" и е принудено да следва съветския следреволюционен модел (от третата руска революция от октомври 1917 г.). Нагласи за подобно развитие в България има - те са на комунистите и в много по-малка степен на техните съюзници от ОФ. Сегашният ни преход беше стартиран пак от геополитическа промяна, но за разлика от предишната - по-скоро като "революция отгоре", отколкото като "революция отвън и отдолу". Нагласи за промени съществуваха както във властта (БКП), така и в обществото (дисидентите, но не само), а и пак, както след 9 септември 1944 г., посоката беше най-обща и неконкретна - тогава се говори за "демократизация" и "народна власт", сега за "парламентарна демокрация" и "пазарна икономика". Едва през последвалите години и в резултат на политическите и икономическите изменения посоката се изяснява - в първия случай тя е социализъм от съветски (Сталинов) тип, а във втория - капитализъм от неопределен в началото тип, който практически се налага като първичен и недоразвит.
Мисля, че по същия начин трябва да подходим и при определянето на края на прехода. Доколкото си спомням, в документите от следвоенния период никой не говори за край на прехода към социализъм, а за изкачване на следващи стъпала - "социалистически производствени отношения", "материално-техническа база" на социализма, а после и на комунизма. Докато днес всички искат да знаят кога преходът най-после ще свърши. Може би защото българското общество продължава да вярва в постъпателно-еволюционното развитие, което ни обрича на прогрес, и е достатъчно преходът да завърши, за да попаднем сред всеобщото европейско благоденствие. И само погрешните ни действия могат да попречат на тази перспектива. Но това е утопично-пожелателно мислене, което е твърде далеч от реалностите на прехода.
След като през ХХ век България прави няколко неуспешни опита за ускорение, днешните българи са вече по-скептично настроени към "светлото бъдеще", затова и то е значително по-минималистично - свежда се до членство в Европейския съюз, очакванията от което непрекъснато намаляват. По това приликата с периода на социализма е несъмнена - и тогава вярата в крайната цел намаляваше с всяка изминала година.
Каква е продължителността на преходите в модерната българска история? Въпреки историческото своеобразие, може да се приеме, че като национална държава България вече е изградена при управлението на Стефан Стамболов (1887-1894 г.) - това прави между 9 и 16 години за създаването на изцяло нови държавни органи и администрация, формирането на партийно-политическа система, борбата за собствено място в международните отношения. По пътя към социализма преходът е осъществен с различна продължителност в различните сфери - само 3-4 години са необходими, за да се наложи еднопартийната система, макар и с придатъка БЗНС. Малко повече трае икономическият и социалният преход - национализацията е осъществена в края на 1947 г., а индустриализацията започва с първите петилетни планове, докато социалната държава се изгражда паралелно. С други думи, за 10-15 години (1954-1958 г. - Шестият и Седмият конгрес на БКП) България вече е добила облика на социалистическа държава от съветски тип. Това е историческото време за "прехождане" и вероятно затова на 15-та година от днешния преход толкова много говорим за неговия край.
Но патосът, който придружава днешното говорене, ми звучи твърде пресилено. Ще го срещнете и в много документи от миналото, независимо дали става дума за "възправянето" на българската държава в края на ХIХ и началото на ХХ век, за навлизането й в "новата ера" на световния фашизъм или на световния комунизъм, или за "историческото й възсъединяване" с Европа днес. Ако се обърнем към "пълзящата емпирия" обаче, ще видим, че става дума за поредния опит на България да се впише в европейската реалност; че този опит е изпълнен с трудности и проблеми, но това е нормален процес, а не "титанично усилие" на едни или други герои на нашето време.
Искам да припомня и популярната фраза на Збигнев Бжежински (като не забравяме, че той е един от ветераните на Студената война), че пътят ни към демокрация е уникален, защото е опит да направим от омлет цели яйца. Но десетилетие и половина след лансирането на този ярък образ на невъзможното няколко бивши социалистически държави, между които и три съветски републики, вече членуват в Европейския съюз, а на България и �*умъния им предстои да го направят скоро. Дали това означава, че "цивилизованият" свят живее в омлет, или че трябва да внимаваме с метафорите? Убедена съм във второто, защото не виждам непреодолима пропаст между нашия "социализъм" и европейското общество, а преходът е просто приспособяване към победителите в състезанието.
Затова съм категорично несъгласна с опитите за сакрализиране на прехода. �*азбирам младите хора, чийто съзнателен живот е преминал в годините на прехода и за които днешните предизвикателства са най-важното им самодоказване. Когато обаче го правят хора от средното поколение, подозирам други мотиви - от рода на това да се въздейства на българите с нерационални доводи, за да се формира бъдещото им поведение. Така сложната реалност се опростява и насочва в желана посока. А аз мисля, че просто трябва да вървим по своя европейски път, както сме правили в историята си.


Искра Баева




http://www.online.bg/kultura/

[vitalic sprinceana]

Възпитаване на разсеяния поглед
Вниманието не е природна константа; погледът е резултат от дълга еволюция. Конвенцията на перспективата например налага единен гледащ субект от едната страна, единна гледка от другата. Гледащият се преживява като демиург, който конструира света от своята перспектива; но, без да подозира, той неусетно се оказва въдворен в точката на гледане. Тази дисциплинираща функция на перспективата най-добре илюстрира онази плочка, на която ви казват, че трябва да застанете в Америка, за да снимате най-добре даден туристически обект.
XIX век полага големи усилия да възпита концентрация - онази, която ще направи възможна по-нататък работата с екрана - кино-, телевизионен, компютърен. Това е тема на Бенямин и Фуко: вниманието е исторически конструкт. Мерят вниманието с машини на принципа "стимул-реакция", постулират границите му - мечтанието, патологичните състояния, опиума (на мода през същия XIX век), т.е. онези субективни епифеномени на погледа, който трябва да бъде анексиран от външни институции (психоанализата, клиниката).
Специално обучение е нужно, за да се научи човек да борави с медиите. Киноекранът изисква най-сериозната подготовка - не само за да не се крие зрителят под седалката, когато от екрана срещу него приближава влак, но и за да фокусира погледа си малко над платното, да чете монтажа. Екранът предполага особено интензивен поглед - това чуваме в английската дума "watch", която употребяват за този тип поглед наместо "look at" ("I look at the TV" би значело, че гледам предмета телевизор).
Но успоредно с концентрацията - а може би тъкмо в противовес на нея - XIX век прави зрелището на другостта спътник на модерния човек, превръща го в турист, антрополог, зрител на изложения. Светът се превръща в серия от картини; другата сцена на желанието е слязла от отвъдното на мита до географската отсамност на едновременно съществуващи образи. Фланьорът, възпян от Бодлер и теоретизиран от Бенямин, е въплъщението на този тип поглед, който прескача от една гледка на друга, мотаейки се из пасажите - изкуствени светове, пренаситени със знаци, атракции, фантазми.
В началото на века Георг Зимел пише:
"Нашият вътрешен ритъм иска впечатленията да се сменят на все по къси периоди или, иначе казано: кулминацията на възбудата се пренася все повече от съдържателния им център към началото и края... Специфично "нетърпеливият" ритъм на модерния живот е не само в забързаната смяна на съдържания на живота, но също в привличането от формалното, границата, от едновременността на началото и края."1
В последна сметка двете тенденции днес като че ли се пресичат. �*азсеяният поглед прескача не само от рекламна повърхност към рекламна повърхност, но и от дълбочината на един екран към дълбочината на друг. Гледащият/Фланьорът се е превърнал във взиращ се сърфист/запьор - фланьорство тип "watch", ако можем да си представим. Не е еднозначно определимо какво точно привлича погледа2.
Новата педагогика се състои в това да ни научи не да внимаваме в една определена картинка, а да боравим с едновременно течащи визуални потоци. Тъй както охраната на дадено учреждение следи едновременно многобройните екрани от различните етажи, без да се фиксира твърде дълго в някой от тях, защото може да изпусне нещо по другите. Тоест разсеяността по отношение на всеки един от екраните е за сметка на едно друго ниво на внимание, свързано с удържане на различни, несвързани пряко визуални потоци; т.е. разсеян тук следва да се чете и в буквалния смисъл, не-фокусиран, разлят на широк периметър.
Ето някои от новите практики на гледане, които възпитават новия поглед. На международните летища непременно преминавате покрай много телевизори, по които текат новини; в кафенетата пък Fashion, MTV, някакъв спорт. На места, като Таймс Скуеър в Ню Йорк, огромни екрани са станали естествена част от пейзажа. В изложбени зали се разхождате не само сред инсталации или платна, но и сред екрани; да кажем, на изложбата "Сюрреaлистичната революция" в центъра "Помпиду" течеше "Златният век" на Бунюел, предназначен иначе за съсредоточено гледане в зала. По съвършено същия начин в средния албански или български дом телевизорът работи непрекъснато, независимо дали се говори, готви или работи. С банализирането на телевизора като предмет той все повече и повече става част от пейзажа.
Вземете практиката на запирането между две или повече едновременно течащи програми, с цел да не изпуснеш нещо или просто да опиташ да гледаш няколко неща едновременно (Гонене с коли, аха, това ще трае поне две минути, чакай да видя дали онези хванаха извънземното...). Съществуват телевизори с малки инкрустирани екранчета, на които можеш да гледаш една програма и да следиш какво става на другата; други показват едновременно всичките запомнени програми във вид на мозайка.
Погледнете екрана на канал като CNN: вървят едновременно картината на студиото, понякога екранът е разделен и успоредно се вижда репортерът от мястото на събитието, дясно долу се нижат борсовите индекси, под картината - заглавието на репортажа, под него - текстуална лента, която съобщава съвсем други новини, разбира се, го има името на канала, в специални случаи някакъв анимиран символ, например веещо се знаме (преходът е подобен на този от книгата към съвременния вестник, само дето се случва много по-бързо). Научаваме се да гледаме това по специален начин - от една страна, държим в поглед целия ансамбъл, от друга пренасяме вниманието си от едно към друго. Да кажем, акциите ни падат, зарязваме новините и тичаме към телефона.
Самотната вечер средният американец прекарва пред два екрана - единия на телевизора, другия на компютъра, включен в мрежата. Например към филма има викторина, той отговаря на някакви въпроси, свързани с актьорите, или вади информация, свързана с предаването, или чатка с приятели, които също гледат, или просто играе игра. Вниманието е разсеяно по двата екрана - ту единият, ту другият влиза на фокус според не винаги предвидени в програмата притегатели. Всичко това все по-често ще се разиграва вътре в един-единствен екран, където в един квадрат ще тече телевизията, в друг - доклада за утре, в трети пасианса...
Интерактивността е днес символ на различни прекрасни неща. Хипертекст (хиперкартина) означава, че в екрана пред теб са заложени врати към други текстове, други картини. Той непрестанно те изкушава да прескочиш от този екран в друг, после пак в друг и така никога да не довършиш това, което четеш или гледаш.
Сърфирането, т.е. непрекъснатото разсейване по веригата на екраните - то е въздигнато в индивидуализиращ мит; сърфистът е фланьорът на виртуалния свят. И той попада в същата клопка на свободата. Желанието е да избираш текста и образа, които иначе те сполетяват, да се движиш из тях, следвайки собственото си желание, не замисъла на някакъв автор. �*езултатът от свободата, добита с мишката на компютъра (подобно на дистанционното на телевизора), е, че субектът загубва целите си, разпада се на дразнения, пристрастява се към непрекъснатото отместване.
Интерактивността създава впечатление за целенасочено движение в някаква посока, но в последна сметка се оказва, че сме се озовали все по-далеч от онова, което отначало сме търсили, докато просто го забравим.
Накрая съществува тенденция към изравняване статута на визуалните потоци. За поколението на 20-, 30-годишните, формирали навиците си на гледане след либерализацията на визуалното през 90-те години3, рекламата не е чуждо тяло в тъканта на филмовия разказ например; студентите ми често казват, че рекламите не ги дразнят, а са един вид отмора за окото от твърде концентрираното действие. Самите реклами стават все по-забавни, развиват своя собствена естетика, хумор и понякога значително по-голяма наситеност от обикновения филм; разказват ги като вицове, колекционират, анализират ги по десетки канали в специални предавания, както преди се правеше с киноизкуството.4 И така, доскоро си представяхме рекламата като (неприятна) пауза в онова, което гледаме; в новата ситуация реклама и не-реклама са просто два визуални потока, между които вниманието ни прескача. Следващата стъпка е влизането на рекламата в самия първичен поток (филм, новини, шоу...). Вземете и явлението бранд кастинг, където успоредно с филмовото повествование пред нас играят и едни други "актьори", рекламираните продукти: известният пример са очилата RayBan на "Мъже в черно". Вниманието ви флуктуира между избиването на извънземни и към марката.
В латинския си вариант думата за разсейвам е свързана със забавление, distrahere - тегля в различни посоки. Отначало - изваждам нещо от цялото, отбивам от пътя, разубеждавам, после идва и значението забавлявам.
Кога ни се налага да разсеем някого - когато има проблем, фиксация, както казват в психологията. Детето плаче за майка си, лелката от детската градина въвежда в полезрението му нещо друго, което да привлече вниманието му, разсейва го. Фройд смята за норма на психично здраве способността да преминаваш от един обект на емоции върху друг, например да пренесеш свободно либидото от майката върху съпругата си.
�*азсеяният поглед е обратното на трагическия principium individuationis, който е фиксиране в една идея, един образ, една идентичност. Твърде голямата втренченост в нещо би направила аза непластичен, непригоден за епохата на потоците. �*азсейването е перманентен източник на смешно, онова, което Кант определя като напрегнато очакване, което се превръща в нищо. Прескачаме от един екран в друг, умираме и се раждаме наново. Но заедно с това се появява един нов тип фиксация, фиксираност в самия поток. Човек прекарва много по-дълго време пред телевизора с дистанционното или пред компютъра с мишката, макар и да поглежда само фрагменти от програмите или сайтовете. Самата разсеяност се е превърнала в идентичност, невижданата подвижност и разнообразие, от друга гледна точка, са неподвижност и монотонност.
Накрая, както всеки друг поглед в историята на гледането, разсеяният също се естетизира.
Свикнали сме монтажът да ни казва нещо, от времето на Кулешов учим езика му. Но монтажът в стила MTV е целенасочено ирационален; направен е така, че съзнанието ни да не може да догони ставащото - преди да сме разбрали до край логиката на кадъра, на света, в който влизаме, вече сме другаде. Няма смисъл да се напрягаме, целта е да се оставим на несъзнателното въздействие на скоковете. (Впрочем може би си заслужава да се замислим за общото и неотклонно убързяване на монтажа, което прави стари филми, да речем Годар, да изглеждат днес много по-бавни, отколкото когато сме ги гледали навремето - ще ни се сякаш да прескочим напред с дистанционното.)
Друга посока е поставянето на различните визуални потоци в отношение един към друг. Например, вътре във филма или спортното състезание се предвижда реклама. Строят се сгради, за да бъдат снимани, снимките се рисуват, рисунките стават пощенски картички, картичките задават визуални стереотипи и т.н. (този порочен кръг на тоталитарната пропаганда описва Кракауер по повод "Триумф на волята", където не е ясно дали нацисткият конгрес е важното събитие, което снимат, или важен е пропагандният филм, за който конгресът е декор). Всевъзможни форми на телеприсъствие вписват там в тука.
Фрагментирането на вниманието може да стане филмов сюжет само по себе си. Още Абел Ганс през 1927 разделя екрана, по-специално в баталните сцени от третата част. Но смисълът на това разделение е прозрачен: противопоставя се гросът на лицето на Наполеон на битката или пък спомена на Жозефина - на настоящето.
В дигиталния "Timecode" на Майкъл Фигис (2000) екранът е почти непрекъснато разделен на четири; текат четири картини, свързани от единството на времето (това е самият timecode) и историята. Това, което впечатлява, е начинът, по който такъв филм се гледа - ту се вглеждаш в едната четвъртина, ту в другата, без да изпускаш четирите от поглед, т.е. вниманието разсеяно флуктуира, без да е водено от строга конвенция, прескача от един визуален поток към друг. Да речем, тя върви разплакана, преживява, ясно е, че там в момента нищо не се случва, вниманието неусетно се фокусира върху другия сегмент, където в момента се карат.
Този филм ни показва новия тип гледане, който светът на визуалните потоци възпитава: фланираш вътре в един и същи поглед.


Ивайло Дичев

[vitalic sprinceana]

Консумистически манифест,
V глава: Консумацията (откъс)
Всичко ново възбужда, всичко изненадващо стимулира. Ала суперстимулацията води до стрес - и тогава привлекателен започва да изглежда уютът на познатото. Ето защо в едно общество, което основателно се нарича "общество на благоденствието", нашият живот обикновено е доста комфортен. От комфорта обаче възниква скука, от нея пък ни освобождават единствено стимулиращите импулси на новото. Но онзи, който иска да се радва на новото, трябва най-напред да го изучи. Поради това тръпката на новото и непознатото първоначално ни създава вътрешно напрежение. Тъкмо от него ние бягаме в комфорта. От комфорта възниква скука... и тъй нататък. (...)
Комфорт - това е светът на доволния клиент. В тази връзка �*обърт �*айх говори за "разглезване на телата и умовете"1. Удоволствието е светът на въодушевения клиент. Най-ясно можем да онагледим съотношението между комфорт и наслада, ако вземе за пример автомобила. Автоматичните скорости са комфорт, ръката върху скоростния лост е удоволствие. Естествено, ако става дума за преместване, и една евтина японска кола е напълно достатъчна, стимулиращо обаче действа единствено луксозната лимузина: Joyride.
Като обект на наслада, автомобилът е стоката-преживяване. Или, казано по-точно, подобно на фетиш, той функционира като ключ към света на преживяванията. В този смисъл автоградчето във Волфсбург претендира да бъде за света на мобилността онова, което Niketown в Чикаго е за света на спорта. Естествено, никому не би дошло наум доброволно да посети град Волфсбург; милиони обаче доброволно посещават градчето в града, за което Клаус Кокс, шеф на отдела за връзки с обществеността на концерна "Фолксваген", тъй красиво твърди: "Ние разказваме на хората приказката за мобилността. И за всекиго стават достъпни всички стилове на живот на този свят." Точно като Niketown, и автоградчето е храм на стиловете на живот, където съвсем насериозно може да се използва наблюдението на Отъл Айхер: "Автомобилът е обект на преклонение, който се нуждае и от определен олтарен дизайн."2
Подобни изкуствени градчета вътре в града не са търговски площи, а платформи за религиозното инсцениране на духовна принадена стойност. Маркови стоки окупират идеи, а накрая дори ги заместват. Така свободата, инвидиуализмът и мобилността внезапно придобиват съвсем конкретно име: автомобил. Достатъчно е да изгледаш рекламите във вечерната програма на кой да е комерсиален телевизионен канал, за да разбереш как автомобилът функционира именно като символ на свободата, приключението, еманципацията и семейното щастие. Централното послание обаче гласи: автономия в автомобила.(...)
Кейнс беше първият икономист, който съзря големия проблем: хората не знаят какво да правят с времето си. Когато нямат грижи, те се отегчават до смърт. Ето защо програмата на масовите медии има огромно социално-терапевтично значение. Та нали всяко "добро развлечение" реагира на отчаянието на скуката. Тук няма да стигаме до рефлексии - нито до културно-критически, каквито срещаме при Адорно и Постман, нито до екзистенциално-философски, както е при Киркегор и Хайдегер; достатъчно ни е наблюдението на Адам Филипс, че скуката е желание за копнеж. Дефицитни са недостигът и объркването.
От неврологията е известно, че скуката е враг на мозъка. Поради това ние се нуждаем от спорт, хобита, секс, дрога и музика. А от неврологията до социологията има само една крачка: двигателят на модерния живот е бягството от скуката. От задънената улица, в която ни е вкарала необходимостта от комфорт, могат да ни измъкнат единствено стимулациите на новото. Те се разделят в две принципно различни категории: "отбранителни продукти", които увеличават удобния уют, и стимулиращите "креативни продукти" (�*алф Хотри). Креативните, впрочем, с пълно основание са особено търсени в рекламата и в модата. Чрез бързата смяна на модите нашата култура компенсира недостига на многообразие. По същия начин мнозина се опитват да избягат от монотонността на моногамията чрез все нови и нови бракове. Новото (или, в случая, Новата) замества същината. Тъкмо поради това именно новото (или, в случая, Новата) може да се смята за същина. Да бъдеш означава да бъдеш възбуден.
Пуританският капитализъм винаги е култивирал единствено "приличието" на продуктите, поради което т.нар. консумативни умения са залинели. Едва Торстийн Веблен и неговото понятие conspicuous consumption3 ни обърнаха внимание върху факта, че човек не просто консумира, но и вади консумацията си на показ, инсценира я. Пазарният площад винаги е и сцена на показностите. Всички ние играем театър, особено пък, когато консумираме. Тъй че днес продаваеми са единствено онези продукти, които имат "инсценировъчна стойност"4.
Проникването на театралността във всекидневието, което ние иначе наричаме "постмодерност", показва, че вече сме изгубили страха си от привидността и симулацията. Хората развиват театрализирано отношение дори към самите себе си. Американците го наричат Self-fashioning. Става дума за това, че днес екзистенциалните въпроси биват третирани естетически. Животът се превръща в материал за произведение на изкуството; това е един перманентен експеримент над самия себе си, който разглежда консумацията като високо изкуство. Между другото, много от тези консумативни умения трябва специално да се изучават: от четенето през тениса и сърфинга, та чак до яденето на стриди - именно това са consumption skills.
Self-fashioning, козметиката на съществуването, става толкова по-важна, колкото по-неубедителни изглеждат религиозните основи на културата и колкото повече нараства нежеланието да подчиняваш частния си живот на всеобщи закони. Когато вярата се топи, всички търсят упование в стила, тоест - в проекта за една етика като естетика на съществуването. Фундаменталният механизъм на това превключване беше открит още през петдесетте години от Дейвид �*изман: изгубените жизнени форми се заместват от "обучаване на консуматорски вкус"5.
Дори тези откъслечни наблюдения са достатъчни, за да се покаже, че пазарите на западния свят са станали прекалено комплексни и рафинирани, за да можем да ги обясним "икономически", в стила на класическите бизнес-теории. Ако хората ходеха на пазар единствено тогава, когато имат нужда от нещо, и ако купуваха единствено онова, от което имат нужда, капиталистическото стопанство отдавна да е рухнало. По пазарите на западния свят всъщност се води конкурентна борба за клиенти, които по принцип отдавна вече имат всичко необходимо. Можем да го кажем и другояче: потребностите на клиентите отдавна са се превърнали в дефицитен ресурс.
В икономиката на ХХI век предлагането поражда търсенето. Когато базисните нужди са удовлетворени - а в западния свят това по принцип е така - вече важи правилото: "над нивото, необходимо за поддържане на съществуването, не се нуждаете от нищо, докато не се сдобиете с него."6 Тъкмо поради това маркетингът и рекламата са принудени да създават изкуствени потребности, за да завъртят клиентите си в спиралата на желанията. С други думи: маркетингът интерпретира копнежите на клиента; и в крайна сметка желанието на клиента не е нищо друго, освен тази интерпретация. И обратното: онова, което самите хора мислят за своите копнежи, е само симптом на тези копнежи. Всъщност, става дума за прелъстяване, но не за онова прелъстяване, което имаше предвид Ванс Пакард, когато се опитваше да спаси хората от различните скрити увещатели на "Мадисън Авеню". Човекът е същество, поддаващо се на прелъстяване; той няма сигурни инстинкти, поради което се нуждае от външна опора. Но днес такава външна опора не му предлагат нито религията или нацията, нито семейството или революционните идеи. Това обяснява възникването на консумизма като ерзац-религия. Консумацията интегрира постматериалистичното общество чрез прелъстяване. Всички постмодерни пазари предлагат едно и също: ново омагьосване на разомагьосания свят. А там, където има омагьосване, важи принципът: "хората искат да бъдат мамени"7. На този пазар на преживяванията всеки клиент е "протребител" в смисъла на Алвин Тофлър; предлаганите стоки просто улесняват самозаблудата.
На фона на казаното дотук може да се скицира един тристепенен модел на консумацията:
- Навремето ставаше дума за ясно артикулирани потребности, а клиентът настояваше: удовлетворете ме! Тази линия тръгва исторически от "Системата на потребностите" на Хегел и стига до безукорния търговски етос на търговците от Ханзата, в който Ханс Домицлаф така убедително се кълне.
- Когато потребностите бяха трайно удовлетворени, клиентът вече настояваше: прелъстете ме! Това разкрива новия свят на икономиката на желанията, която на пръв поглед подпечатва вечна гаранция на капиталистическото общество - защото къде ли свършва спиралата на желанията? Исторически тази линия тръгва от поколението на следвоенния демографски бум и стига до юпитата. Преходът от системата на потребностите към икономиката на желанията може да бъде схематизиран така: най-напред клиентът търси стоки, а пазарът информира; после стоките търсят клиенти, а пазарът прелъстява.
- Днес поведението на клиента се ръководи от метапреференции - или, както се изразява философът Хари Франкфърт, от желания от втори ред, тъй че настояването му гласи: променете ме! Тук марката вече се превръща в медиум на трансформацията на клиента. "Клиентът е продуктът!"8 Също както при възпитанието или при терапията, тук става дума за обработване на хора. Критерият за краен успех вече не е просто комуникативната връзка, а тъкмо промяната на човека.
Човек може да направи сметка на своите потребности; когато знае какво му трябва и познава предлагането на пазара, той може да изчисли съотношението между цена и качество; потребностите могат да бъдат удовлетворени. Желанията обаче са подсъзнателни и неизпълними. Никой не знае какво в действителност желае. И всеки, който вярва, че може да изучи пазара на бъдещето, питайки клиентите какво желаят, всъщност е рационален глупак9. Желанията никога не могат да бъдат изпълнени - ние винаги получаваме нещо вместо друго. Тъкмо поради това хората плащат за стоки и услуги, от които изобщо нямат нужда.
I can't get no satisfaction - това е голямата тайна на копнежа. С други думи, копнежът на човека винаги е насочен към нещо, което е неназовимо. Именно поради това трябва да се купува, да се купува и да се купува. У. Томас прави разлика между четири фундаментални желания, които са двигател на живота ни: приключение, сигурност, признание и отговор. И никак не е трудно да идентифицираме пазарите, които подмамват тези желания. Желанието за приключение се обслужва от "обществото на преживяванията" и от естетиката на риска; желанието за сигурност се обслужва от индустрията на страха; желанието за признание се обслужва от поредния моден вариант на "conspicuous consumption"; желанието за отговор се обслужва от медиите. (...)
Клиентът във властта на метапреференциите посяга към престижната маркова стока в очакване на някаква трансформация: Промени ме! Обаче човек, който по този начин се стреми да бъде различен от това, което е, желае не нещо определено, а просто някакво желание. Всяко дете знае приказките за оногова, комуто изпълняват три желания. В тези приказки всъщност става дума за желанието да пожелаваш по-добри желания. �*екламата преразказва и за възрастните тази приказка за желанието да имаш по-добри желания. А за непрекъснато набъбващата група на онези, за които светът на рекламата вече се е превърнала в обитаема действителност, важи принципът: най-хубавото в живота са историите за най-хубавото в живота. (...)
Желанията от втори порядък са насочени най-вече към духовната принадена стойност на стоките, а доколкото става дума за луксозни стоки, можем да констатираме, че икономиката на ХХI век предлага лукс от втори порядък. За да го разберем, трябва да сме наясно, че луксозните марки от край време функционират като тотеми. Единственото важно е прочутото име, което дори можем да дефинираме като отделна, семантична маркова стока. Класически примери, познати всекиму, са "�*олекс", "Мерцедес", "Армани". На "Файнаншъл Таймс" дължим следната красива дефиниция: "Луксозна марка е онази, за която се смята, че придава магичен статус на своите притежатели. Сега на пазара луксозните марки, независимо какъв е техният произход, се промотират изключително много. Техните ценности са тотемни: името е всичко" 10.
Луксът, също като марката, има пред себе си голямо бъдеще. Както пише Ханс Магнус Енценсбергер в нещо като Торстийн Веблен Revisited: "Стремежът към различност е част от механизма на еволюцията, а насладата от прахосничеството се корени в структурата на нагона."11 Когато говорим за лукс от втори порядък, имайки предвид пазарите на ХХI век, ние визираме следното: вече става дума не за наивната показност на консумацията и покупателната сила, а за спиритуалната техника на различността. Луксът на бъдещето ще бъде невидим: церебрална консумация, внимание, смисъл, спокойствие, пространство. Енценсбергер е поставил диалектическата поанта на този процес: "Луксът на бъдещето загърбва излишеството и се стреми към необходимото."12
Изумителните превъплъщения, които претърпява консумизмът в полето на second order desires и на лукса от втори порядък, могат да се изучат най-ефикасно на пазара на обгрижването. В света на благоденствието и подсигуреността непрекъснато расте желанието да се грижиш за някого или за нещо. По традиция хората се грижат за децата си и за възрастните; зеленото съзнание се грижи за "природата"; гузната социална съвест - за "бедните" по света; аполитичните, за които децата и възрастните са прекалено голямо бреме, а социалните и екологически проблеми - прекалено комплексни, се грижат за домашни животни; поколението "fit for fun" се грижи за собственото тяло; самотните деца са грижат за своето тамагочи.
В модерното общество наблюдаваме нещо като outsourcing на семейното, в резултат от което непрекъснато се разраства и пазарът на символите на загрижеността. "Хората имат нужда да се грижат."13 Това желание да полагаш грижи се корени в желанието да бъдеш необходим: "Имам нужда да съм нужен."14 Тук две фундаментални желания плътно пасват едно към друго:
- Липсва ми да липсвам да някого.
- Липсва ми личното внимание.
Тоест, няма нужда да си пророк, за да предвидиш, че в постматериалистичния свят служенето ще си възвърне значимостта като фундаментална форма на взаимоотношенията в обществото. Колкото по-малко нашето модерно общество може да се опира върху ценности като "солидарност" и "съчувствие", толкова "услугата" става по-важна категория. Сферата на услугите замества междучовешките отношения. Защото всяка добра услуга всъщност е инсценировка на междучовешки отношения. Този human service по принцип не може да се замени със стоки.
В така наречената "индустрия на вниманието"15 става дума, значи, за това да продаваш лично внимание. Ала пазарите на грижата същевременно удовлетворяват и нашата "нужда да даваме"16 и предвещават освобождаване от съперничеството на копнежите. Така ние вече доста се отдалечихме от стартовото понятие за консумизъм, което бе съставено от удоволствие и комфорт - при това само с две големи крачки. Още у Адам Смит откриваме опровержение на антитезата на Сцитовски - наслада versus комфорт: суетата. "Интересува ни суетата, а не леснотата или удоволствието. Но суетата винаги се основава върху вярата, че нашето съществуване е обект на внимание и одобрение."17
Това е първото особено важно обогатяване откъм комплекност на нашата теория за консумизма: антитезата на Сцитовски
- комфортът срещу удоволствието
се опровергава от Смит, в резултат от което
- суетата срещу комфорта/удоволствието.
Суетата се корени в нашия копнеж за внимание и признание. В аргументацията на икономиста Смит и на критика на културата �*усо суетата и чувството за собствено достойнство са функционални еквиваленти. Но докато �*усо вижда само неестествеността на консумизма, Смит разпознава консумацията като либерален и безкръвен начин да си набавиш признание. Тук обаче трябва да се отиде крачка напред. Оказва се, че на пазарите на постмодерността опровержението на Смит също има алтернатива: вместо съперничество, завист и суета - светът на грижата,
- грижата срещу завистта/суетата
Още Маслоу мислеше по подобен начин комплексността на теорията за консумизма. В някакъв смисъл ние само добавяме още един етаж. Колкото по-високо се изкачва клиентът в пирамидата на потребностите на Маслоу, толкова по-нестабилни стават желанията му. Поради това на пазарите на бъдещето ще има успех единствено онзи, който не само удовлетворява желанията на клиента, но съумява и да ги промени. Много по-важно от удовлетворяването на желанията на клиента става "експериментирането с исканията и задоволяването"18. Експериментът има предимство пред удовлетворението, но това не изключва насладата. Да се наслаждаваш - това е тривиално. От Фридрих Шлегел по-образованите са научили, че човек може да се наслаждава и на самата наслада. По-необразованите достигат до Weight Watchers и Low Fat-продукти, чрез които установяват, че насладата може да се контролира. А логиката на метапреференциите в крайна сметка поражда умението да се наслаждаваш на контрола над насладата.
Така изкачването по пирамидата на потребностите на Маслоу много бързо отвежда в териториите на нетривиалната консумация. Тъкмо в този аспект консумизмът е парадигмалната жизнена форма на нашето време. Днес на продаване подлежат вече единствено онези продукти, които имат спиритуална принадена стойност, а това укрепва тезата, че живеем в постикономическа ера. Техническата нематериалност и постматериалистичните ценности драматично промениха пейзажа на консумацията. Сега вече клиентите трябва да бъдат убедени да купуват неща, които всъщност са невидими. Самите клиенти пък заявяват потребности, които навремето се адресираха към изкуството или религията.
Съвсем закономерно концерните днес с чиста съвест разработват един капитализъм, който се е самоназовал загрижен капитализъм. Защото идеализмът в момента се продава много добре. Перилните препарати трябва да отговарят на етически стандарти; по отношение на развиващите се страни експлоатацията се подменя от "честна търговия". Обозначението за рециклируемост или печатът "екосъобразно" вече не са достатъчни - напоследък възникват истински "етически марки". Така например Body Shop ни се представя не като фирма, която иска да продава стоки, а като философска школа, която ни преподава истинския живот.
Стокопроизводството днес все по-ясно демонстрира едно определено публицистично измерение; на пазара излизат все повече идеалистични стоки. С други думи: производителят се инсценира като публицист, предприемачът - като политик. Берлускони и Бенетон са само най-известните примери. Политико-социалното се превръща в арена на маркетинга. Фирмите адресират своите продукти до "съзнателните граждани"; политиката продава партийни програми като стоки със сезонно намаление и агитира за добра воля. Това отбременява потребителя. Той може да подмени мисленето с купуване, а с всяка покупка да сигнализира и определена идея - така, както се издига флаг.
В системата на консумизма желанията на клиента не се изпълняват, а се изкусяват. Другояче не може и да бъде, защото онова, което хората желаят, не се купува. Желаниято обаче може да получи признание - чрез определен продукт. Ала този продукт трябва да бъде духовно обогатен, да има спиритуална принадена стойност. И тук отново се потвърждава функционалната еквивалентност между консумизъм и религия. Боговете, които бяха прокудени от небесата на религията, се завръщат като идоли на пазара. Стенли Фиш го нарича "поддържане на вярванията"19. �*екламата и маркетингът окупират овакантените места в небето на идеите. Уханията вече се казват "вечност" и "небе", цигарите обещават свобода и приключения, автомобилите гарантират щастие и самопознание. С две думи: марките завладяват идеите и постепенно ги подменят.
Когато желанията не могат да бъдат задоволени чрез обекти, това става чрез стоки от втори порядък. Да продаваш невидими неща - това е отговорът на въпроса как се постига печалба в постикономическата ера. С други думи: отвъд определен праг на цивилизационно засищане важните неща вече се разиграват единствено в съзнанието. Арнолд Гелен го нарича церебрална консумация. Консумацията става "рефлексивна", тоест, отнася се вече единствено към самата себе си: ние консумираме не само стоки, ние консумираме и самата консумация. Подобни рафинирани, парадоксални потребности пораждат продукти, които възникват в съзнанието на клиента.
Тази нова, невеществена консумация се ориентира към неосезаемите, тоест към качества, които не могат да се пипнат, защото са от духовен порядък. Според дефиницията на Чарлс Линдблом: "Целите са нематериални, тоест нефизически обекти. Те са търсени състояния на духа, като например усещането за сигурност и задоволеност, включително такива удоволствия, като приятелството и приключението. Храната не е ли материална? Да, но нейните материални свойства, тегло, обем или здравина, не са онова, което искаме. Ние искаме такива нематериални неосезаеми неща като заситеност, вкус и новост. Облеклото? Ние се обличаме, за да изглеждаме както подобава и за да се показваме."20 Тъкмо поради това е важно на продуктите вече да се гледа не като на вещи, а като на личности. Дали ще пиеш пепси или кока-кола, това не зависи от вкусовите ти рецептори, а от светоусещането, което създава видеоклипът.
В условията на модерността ние живеем в емоционален вакуум. В предметния свят на нашите социални системи чувствата губят значение. Страстите и вълненията са безродници, които търсят платформа за самоинсценировка. Ето защо маркетингът и рекламата постепенно преминават към предлагане на емоционални мостри. От революцията на поп-арта насам вече ни е известно, че чувствата достигат истинската си интензивност не в живота, а в медиите и в консумацията. Емоционалният дизайн снабдява безобектните емоции с външна опора; в ритуала на консумацията той предлага емоционални форми, които редуцират комплексността на света до една пъстра стокова палитра. Може да се каже, че колкото по-делови са хората, толкова по-лични са стоките. Постматериалистичната консумация подсигурява трансфера на междучовешки стойности в света на вещите. �*омантиците непрекъснато ни уверяват, че любовта не може да се купи. Това е вярно. Но в системата на консумизма то говори против любовта към човека и за онова, което може да се купи.
Уолт Дисни описва своята велика концепция Imagineering по следния начин: "ние продаваме вяра във фантазията и в разказването на истории"21. Икономиката научи този урок и днес развива пазар на чувствата, където фирмите си устройват състезание по разказване на истории. Да пласираш нова стока на пазара, означава да й отвориш място - а това става само чрез някаква история. В съответствие, постматериалистичният клиент купува не стоки, а истории, чувства, мечти и ценности. Когато човек вече има всичко, от което се нуждае, настъпва моментът на истинската му социалност. Хората се интересуват от хора, а това означава - от истории. И тези истории вече могат да се намерят не само в книгите и във филмите, но най-вече в потребителските стоки. Бъдещето на потреблението се върти именно около тази принадена стойност, около тази "стойност на историята". "Всеки, който се стреми към успех на пазара на бъдещето, трябва да бъде разказвач на истории."22 Независимо дали става дума за идентичността на човека, за същината на определена марка или пък за профила на някоя фирма - смисъл се произвежда единствено чрез разказване на истории.
Историите, токшоутата, клюките: разговарянето е най-стабилната форма на стимулация. И пазарите днес се възползват от този факт. Комуникацията се оказва аванагард на консумизма. (...)
Откакто потребностите на клиента се превърнаха в недостигащ ресурс, много стоки си търсят купувач. Тъкмо поради това успешните марки вече не се стремят да стимулират акта на купуване, те постепенно се разгръщат като платформа за комуникация. Клиентът трябва да бъде оплетен в комуникации - ето защо са нужни стоки, които същевременно биват и дискурсивни факти.


Норберт Болц
Превод от немски Александър Андреев

[vitalic sprinceana]

http://www.litclub.com/

literatura bulgara in original....traduceri din autori straini

[ciofu]

Za tezi kotio govoriat bilgarski e corect :P

[vitalic sprinceana]

discutabil...in bulgara exista o litera, semnul tare in rusa...se cheama er goliam... si se citesti ca i al nostru din linga, sau pina, sau mina...nu stiu care e trascriptia corecta in latina..nu cred ca e prea important

[vitalic sprinceana]

Шофирането в София: Изкуството на войната
Принципите на оцеляването зад волана, описани от Йово Николов в темата на в. Капитал тази седмица
08.12.2004
Карането на автомобил в София е битка по всички правила на военното изкуство. Предизвикателство, каляване на нервите, единоборство с другите шофьори, сражение с пешеходците, бързина на реакциите, надлъгване с каращия в съседната лента, мачкане на по-слабия...
Шофирането из столицата дотолкова е заприличало на военни действия, че няколко радиа имат специални рубрики в сутрешните и вечерните си блокове, в които предават директно разузнавателна информация - къде са задръстванията, къде са радарите, къде има червена вълна, къде - зелена, къде има катастрофи, къде няма, къде минава кортежът на президента, кои са обиколни маршрути...

Доколкото разбирам логиката на общинарите от последните им пътностроителни действия, идеята е да се осигурят няколко скоростни булеварда, които да обслужват големите крайни квартали.

Проблемът обаче е в това къде свършват тези магистрални булеварди. Естествено в центъра. И там, както казва Стоичков: "мамата - мамата".

Защото центърът е постоянна величина, а автомобилите - безброй. Така стават и задръстванията - като във фуния се изсипват едни машини и се катерят една върху друга в центъра на града, докато тя се напълни.

Като изключим централните "артерии" (този социалистически шаблон), движението в центъра от едно известно време е еднопосочно. Доколкото си спомням, това кметът Софиянски го беше видял някъде на Запад, за да стане възможно паркирането от двете страни на улиците.

Вследствие на това центърът на София прилича на един огромен паркинг, а между върволиците с автомобили се точи бавна струйка от движещи се коли.

Движението там е трудно, бавно, но за сметка на това рисково. И понеже липсата на паркинги е очевидна, всеки свободен сантиметър се използва за паркиране. Което прави завиването почти невъзможно или ако е възможно, това става с пет маневри.

Организация на движението

Като всяка хаотична система пътното движение се самонагажда и саморегулира. Принципно катаджиите, които трябва да подпомагат движението, стоят "на ъгъла зад светофара" и дебнат нарушителите на червено.

Капии на пътните полицаи има на кръстовището на ул. "Гурко" и бул. "Левски" посока Националния стадион, на Първа градска болница, на кръстовището на бул. "България" и началото на бул. "Черни връх" пред хотел "Хилтън"...

Характерното на тези капии е, че завиващият надясно няма поглед и ха е минал на червено, ха е паднал в катаджийската засада. След което следва добре познатото "И к'во ще правим сега".

(А бяха казали, че ще разрешат завоя надясно при червен светофар. По-после ми обясниха, че основната работа на тези полицаи била да регулират движението при осигуряване на маршрутите на държавниците и делегациите.)

Всъщност еднопосочното движение, макар да решава частично проблема с паркирането, създава още по-голям хаос и задръствания.

Ако трябва например да стигнеш от "Александър Невски" до ул. "Иван Асен", ще ти се наложи да направиш едно опознавателна обиколка на 100-те национални обекта на столицата и едва тогава стигаш до улицата - минава се покрай академията, след това се завива покрай паметника "Левски", по "Мадрид" до канала, стигаш до "Евлоги Георгиев", свиваш вдясно, караш до Орлов мост и там имаш една възможност да се шмугнеш на един междинен светофар вляво.

И ако имаш късмет, той светва зелено и си там. Има-няма половин час. И това, ако няма задръстване.

Другият враг

на саморегулирането на хаоса в столичния център е фирма "Софийска вода". Тъкмо си начертал в главата си маршрута, дори си изчислил, че като обиколиш два пъти квартала, може да намериш място за паркиране и дори да успееш да отидеш точно на среща и хоп - по средата на улицата временен знак, червен, с едно тиренце по средата, т.е. движението забранено.

И за да ти е още по-гадно, табелка "Софийска вода" АД се извинява за създаденото ви безпокойство". Зад табелката багер изкопал един трап, а в него работници гледат умно как водата извира от водопроводната мрежа.

Абе алооо, какво извинение, какво безпокойство, какви пет лева. Това означава, че трябва да кръжа като лешояд поне още 10 минути по съседните улици, докато стигна до офиса.

Естествено, ако някой ахмак не е решил да зарежда магазина си по същото време на "Шишман" примерно в 9.30 сутринта и е спрял точно по средата на улицата.

Наблюдението е важно нещо в придвижването с автомобил из столицата. Важно е да се знае, че

най-краткият път

не е най-бързият. Има едни такива места, където стават батални задръствания - например Сточна гара. Там, ако си решил да минеш бързо, си сгрешил маршрута, което обаче ти позволява да разгледаш складовете със строителни материали, които са подредени вдясно на иначе трилентовия бул. "Сливница".

Но ако заседнеш на бул. "Евлоги Георгиев" от НДК към "Графа" - нищо любопитно не може да ти случи. Придвижването на тази отсечка, която е не повече от 500 метра, отнема минимум 15 минути. Там няма как да не стават запушвания, тъй като целият поток от бул. "България" се изсипва на Канала и няколкото светофара преди правят такава тапа, че никой стратег не би могъл да се оправи.

Паркирането в центъра на София е тема, която многократно е била обсъждана. Кога ще има паркинги като в големите световни градове - подземни, надземни, никой не може да прогнозира.

Та затова гражданството е взело нещата в свои ръце и е започнало саморегулация, като целта е всеки да си приватизира паркомясто на улицата пред магазина си. Слага колчета, бордюрчета, каси с безалкохолни напитки, кашони от банани, мобилни дървени скелета, чували с бетонови отпадъци, пирамидки, ромбчета... въображението на столичанина е необятно.

Обаче най-гадните са онези колчета, които са циментирани в тротоара и са високи около 50 см, точно толкова, че да не можеш да ги забележиш, когато даваш назад. Ето затова колата ми прилича на рибка зебра - с дълги тънки линии отстрани.

Изобщо и паркирането си е битка. Тя дори взима жертви - преди години един борец беше застрелян, защото искаше да се намести на служебно паркомясто, а преди месец на улица "Цар Асен" пак си вадиха пищови заради паркиране, но само се раниха.

Дааа... мутрите са друга тема, тя държавата не може се справи с тях, та редовият шофьор ли ще им се опре.

Движението по булевардите е още по-друга тема. Кара се със 120, изпреварва се отляво, отдясно, отдолу, отгоре.

Естествено, всички стигат до Орлов мост или "�*уски паметник" и там по принуда натискат спирачките и кесят по 15 минути, докато им дойде редът да се влеят в организирания хаос на центъра. Така естествено стават и катастрофите. Обаче не една, а много.

Т.нар. "високоскоростни булеварди" служат само и единствено за бързо придвижване от едно задръстване до друго. Защото в пиковите часове в крайните квартали настъпва същият хаос, какъвто през деня в центъра. А в новообразуваните витошки квартали си е "off road" шоу. Особено когато падне сняг.

Но това са рисковете на придвижването с автомобил из София. Не че с градския транспорт е по-сигурно, но все пак не си самичък в мъката.

[vitalic sprinceana]

http://news.netinfo.bg/?tid=40&oid=670466
Логото на България одобрено, морето го няма
Емблемата на страната ни, нарисувана от Емо Вълев, е решена в оранжево и зелено
08.12.2004
Националното лого на България, представено в края на миналата седмица от Министерството на икономиката, бе одобрено и от Съвета за европейска интеграция (СЕИ).
Проекта според зададените указания нарисувал художникът Емил Вълев, познат в началото на 90-те и като основател на даркуейв групата "Виолетов генерал".

�*исунката му символизира едновременно роза и слънце, а основните цветове са оранжево, жълто и червено.

Надписът "България", който засега е само на кирилица и латиница, е решен в светли и тъмни тонове на зеленото.

Логото скоро щяло да се появи на ограничен серия сувенири като вина, дамски шалове и мъжки вратовръзки, както и на печатните рекламни материали, поръчани от Агенцията по туризъм (BulgariaTravel.org), съобщиха от ведомството на Лидия Шулева.

Емблемата на страната ни е изготвена след проучване сред 350 влиятелни чужденци, като са били използвани и резултатите от младежкия конкурс по темата, обяснява вестник "24 часа".

Отличеният през юни проект бил с тънки контури и поради това неприложим, но от икономическото министерство смятали да използват мотото, предложено от Антония Иванова - "Get involved" (Включи се).

Днес СЕИ определи като приоритетно промоцирането на страната ни и реши дейностите по проект "Промоция България" да продължат и догодина, се казва в съобщението от "Дондуков" 1 за одобреното лого.

Междувременно по световния тв канал на Би Би Си (BBCworld.com) се завъртяха рекламни клипове на �*умъния, а един от тях показва конкретно пеликаните по делтата на река Дунав.

[vitalic sprinceana]

http://news.netinfo.bg/index.phtml?tid=40&oid=670486
Държавният департамент на САЩ разпространи интервюто на Колин Пауъл за Би Ти Ви
Като военен с 35-годишен опит той напомня на българските си колеги, че няма заместител на добре обучените професионални бойци
08.12.2004
Интервюто на Би Ти Ви с американския държавен секретар Колин Пауъл беше разпространено от Държавния департамент на САЩ, похвалиха се от телевизията на Мърдок.
�*азговорът на топдипломата с шефката на новините Люба �*изова беше излъчен снощи след централната емисия новини.

Пред Би Ти Ви (bTV.bg) събеседникът прогнозира, че въпросът за иракския дълг към България, който е в размер 1,7 млрд. долара, може да бъде решен от правителството в Багдад след изборите в страната.

Това било възможно да стане в края на другата година, уточни той.

Стенограмата в USinfo.state.gov е озаглавена "Пауъл приветства усилията на България в Иран (sic!) и Афганистан", а подзаглавието гласи: "България помага на други "да постигнат свободите, които тя притежава".

"Страната ви ще има полза от това в дългосрочен план. Тя е верен партньор в двустранните отношение със САЩ, както и в по-широки съюзи като НАТО и, надявам се скоро, Европейския съюз", заявява Пауъл, който по-рано вчера получи от президента Георги Първанов орден "Стара планина".

Сред останалите въпроси, коментирани от него в разговора, са оръжейните програми на КНД�* и Иран, възможното предислоциране на US бази у нас, реформата на въоръжените ни сили, както и задържаните в Либия български медици.

Като военен с 35-годишен опит Пауъл напомня на българските си колеги, че - на първо място - няма заместител на добре обучените професионални бойци:

"Каквото и да правите, инвестирайте във войника. Нека те да имат сигурността, че получават най-доброто обучение и екипировка, както и че за техните семейства се полагат грижи."

На второ място той препоръчва да се инвестира в съвременни технологии - комуникационни и разузнавателни системи, така че войската да разполага с най-добрите възможности и да има преимущество на бойното поле.

"Ние обаче не искаме българските въоръжени сили да изглеждат точно като американските. Вие имате различни потребности и точно това е смисълът да си част от един по-голям съюз - че вероятно можеш да изпълняваш специализирани военни функции в неговите рамки", уточнява гостът.

[vitalic sprinceana]

ЖЕГАТА КАТО ВЪПЛЪЩЕНИЕ НА БЪЛГА�*СКОТО



Златко Енев



Седя в стаята си, надничайки от прозореца към главната улица в стария Созопол. Отпускарско време. Или, казано по-точно - отпускарското време на един българин, живеещ в Германия. Знам, че повечето ми сънародници вече не могат да си позволят отпуск в Созопол, знам и че изтъкването на тоя факт едва ли ме представя в най-изгодна светлина в очите на евентуалния читател. Но това не е темата на тази импресия, тъй че си позволявам да игнорирам мисълта за плачевното състояние, в което са изпаднали България и българите. За това е писано и се пише повече от достатъчно, аз самият предпочитам по-различни теми.
„Има места", казва Камю, „в които разумът умира, за да се роди истината на неговото отрицание". Спирам за миг, уважаеми читателю, за да ти позволя да забележиш, че тая мисъл е писана не от българин. А после правя още една, допълнителна пауза, за да добавя, че казаното би могло, дори би трябвало, да ти прозвучи доста български. Както и повечето от останалите безобразно красиви, разжарени, не иронични, страстно туптящи мисли от сборника есета „Лято", публикуван някъде по времето, когато, по-крита от уеднаквяващото покривало на реалния социализъм, България все още можеше да се самозалъгва с мисълта, че е част от „хладната" Европа. Едно доста отдавнашно време, без съмнение. Впрочем, зависи … Зависи от гледната точка, разбира се, тъй като предубежденията, от които беше изтъкано това славно време - предубеждения, създадени от хора, искрено вярващи в несъизмеримото надмощие на социалното над гео-графското и националното -, комай бързо-бързо изгубиха убедителната си сила и днес ни изглеждат толкова млади и зелени, че дори ни изкушават да се почувстваме по-стари и по-опитни от всички брадати мислители, пророкували някога си скорошното обединение и всесветско прегръщане на народите … Но нейсе, нека навреме запушим устата на надменното чувство. Онова, в което вярваме сега (впрочем, кое е то?), утре сигурно ще се стори на следващите ни също толкова младо и зелено, колкото ни се виждат на нас приказките за някогашен world government.
Но нека се върнем при лятото и Камю. Послушайте само! „… човек, уверен, че утрешният ден ще бъде като днешния, а след него и всички останали дни." За кого става дума, как мислите? И още: „Защото да съзнаваш, че съществуваш, значи да не очакваш нищо (повече)." Кажете ми, но честно: не е ли всичко, казано от този французин (а може би алжирец, а?), сякаш излязло някъде от най-скришните, най-старателно потулвани и същевременно най-истинни, ъгълчета на душата българска - изсушена, та пресушена от повеите на толкова много ветрове, всичките от жежки по-жежки, ако и да идат ту от изток, ту от запад? Съзнавам, че въпросът ми е доста риторичен, нещо повече - не бих започнал да пиша това есе ако не вярвах, че предварително съм му намерил отговор, но въпреки това го задавам, изпълнен с потайното злорадство на човек, готвещ се да раз-крие пред широката публика пореден случай на Copyright infringement. Да, уважаеми читателю, оказва се, че дори и едно така неотделимо от сегашното българското самосъзнание нещо като